Въздухът е първата ни храна и когато питаме Какво дишаме?“, не

Въздухът е първата ни храна и когато питаме „ Какво дишаме? “, не задаваме придирчив, а най-основния, екзистенциален въпрос

Тези дни в общественото пространство прозвуча публикация на журналиста Димчо Райков – глас, който от дълго време следи пулса на бургаското всекидневие и болките му. В нея, сред редовете за качеството на въздуха, изключително мощно отекват две фрази на шефа на Регионална инспекция за опазване на околната среда, Павел Маринов:

„ Дали да се разшири палитрата на замерваните субстанции би трябвало да реши Изпълнителната организация по околна среда. Иначе уреди за мониторинг на въздуха в Бургас има задоволително. “

Кратка имитация. Но и като всяка краткост – рисково наситена със смисъл. Защото тя съдържа по едно и също време самопризнание и оттегляне: самопризнание, че техническата инфраструктура съществува, и оттегляне от отговорността тя да бъде употребена в цялостния си потенциал. Излиза, че станциите тук – тези безмълвни очевидци на нашия въздух – могат да ни кажат повече, само че мълчат по административно наставление.

Възможно е да бъркам. Възможно е да има невидими спънки – бюрократични, софтуерни, финансови. Но тогава изниква въпросът: за какво, откакто са невидими за нас, никой не ги прави забележими? В обществото неналичието на информация е почвата, в която най-добре порастват подозрението и паниката.

Да, от време на време евентуално сме параноични. Понякога това, което носи нощният вятър, може да е просто неприятно за обонянието, без да е рисково за дробовете. Но по какъв начин да се уверим в това, когато знаем, че измервателната инсталация стои, способна да каже истината, само че истината остава неизказана?

Въпросът не е единствено в науката, а в доверието. Доверието се печели не с успокоителни формулировки, а с бистрота и данни. Когато мерим повече, знаем повече. Когато знаем повече, живеем по-спокойно. А спокойствието, в свят на звук и напрежение, е по-ценно даже от най-скъпите инфраструктурни планове. Защото спокойствието е О2 за духа.

Ако фактически разширението на мониторинга зависи от Изпълнителната организация по околна среда, тогава дано жителите, кметството, общинският съвет, неправителствените организации и всеки, за който Бургас не е просто адрес, а дом – да изискат това дружно. Историята на града познава мигове на единодушие, в които бурите отстъпват.

Нека не забравяме: здравето и спокойствието са първоначални богатства. Те са почвата, в която израстват работоспособността, стопанската система, културата, даже фантазиите. Без тях пътищата са единствено асфалт, лечебните заведения – единствено здания, а парите – единствено хартия.

Въздухът е първата ни храна. И когато питаме „ Какво дишаме? “, не задаваме придирчив, а най-основния, екзистенциален въпрос.